Венцислав Петков

Тежкото бреме, налегнало българския учител, не му дава и секунда покой, за да може той да си поеме дълбоко въздух. Статуквото на даскала у нас е такова, че той претърпява не само финансов, но и морален колапс, който се измерва с девалвацията и преобръщането на ценностната система, загубата на уважение и позиции в обществото.

Чувството му за оцеляване в сложната система на българското средно образование го кара да лъкатуши в лабиринта на проблемите със самата система, учениците, родителите, колегите...Да бъдеш представител на тази одухотворена професия на родна почва в наши дни не е нито модерно, нито перспективно. В настоящата статия ще анализираме тегобите за родния учител в контекста на проблемите за средното образование у нас, като предложим решения за излизане от кризисната ситуация.

Причините за низвергването на издигнатия на пиедестал в други времена учител са дълбоки и комплексни. Както е известно, учителят, заедно с попа и кмета до преди един век се възприемаха като първенците на едно населено място, еталон за подражание, регулатори на обществените отношения, неформалните лидери и носители на духовността и пазители на будната съвест на общността в града или селото.

Материални и духовни ценности

На първо място, самото образование загуби своята стойност не само в духовен, но и материален аспект. Максимата “учи, за да не работиш” повече от всякога е актуална и днес, когато образованието не предоставя гаранция за знания, още по-малко за успешна реализация. Средното образование почти се превърна в отбиване на номера, а в него не се влага необходимия живец от брънките, изпълнители на главна роля в системата – директори, учители, педагози. Това дава отражение и върху учениците, които не влагат достатъчно усилия в учебния процес.

На второ място, липсата на финансов стимул се явява водеща причина за почти бедственото положение в училищата в някои райони на страната откъм наличие на кадрови ресурс. Тук прави впечатление ниският процент от БВП, който държавата отделя за образование – нивото му е под 1%, доста под средното за Европа. Вероятно това е предизвикано от факта, че учителите не произвеждат видим краен материален продукт и образованието не е приоритет номер едно на държавниците. От една страна, наистина трудът на учителите и заетите в сферата на образованието не произвежда материален продукт, но от друга, това е основата, върху която се изгражда интелектуалния капитал на нацията. В същото време големи суми от бюджета отиват за раздутия щат на силовите структури на МВР и МО. Това показва, че ако има воля на държавата за промяна и реформи в образованието, пари могат да бъдат намерени. Дали с пренасочване от други сфери или кандидатстване по европейски програми, начини при наличие на желание все пак има.

Със заплати от 300-400 лв. трудно се преживява, а много от учителите трябва да хранят семейства. Известно е, че учителската професия е тежка, изтощаваща психическите сили на организма, поради което се нуждае от адекватно заплащане. В същото време повечето от учителските кадри са в предпенсионна възраст, а отдолу не се задава ново подготвено поколение образователни работници. Младите хора не виждат в това поприще мечтаната от тях реализация, заради ниските заплати и липсата на перспектива за промяна.

Материална база

По-нататък можем да отбележим лошата материална база и условия за преподаване и обучение, предлагани от много училища. Публична информация е, че сградният фонд на повечето школа е в окаяно състояние. Пари за ремонти няма, разчита се на спонсори, в повечето случаи богати родители на децата, които учат в училището. Срещу това от определени родители се чакат добри оценки за децата им в замяна, което поставя останалите ученици в неравностойно положение. Липсата на интерактивни технологии, на обновление в условията на преподаване също спомага за отдръпване на качествените кадри от системата на средното образование или за насочването им към частни училища. Докато в някои школа работят с компютри и таблети, в други липсват бюра и чинове, което не позволява да се води нормален учебен процес.

Комуникация

Не на последно място, комуникацията между самите учители и между тях и ръководните звена – директорите, като че ли не е на необходимото ниво. В много от училищата не се работи в сплотен екип, липсва задружие и колектив, а работещите там са подвластни на клюки и интриги. Много от директорите наблюдават безучастно отстрани случващото се в поверените им училища, или пък предприемат прекалено строги и прибързани мерки спрямо учителите, като например прекратяват трудовите им правоотношения без да са налице основанията за това. Класните ръководители пък в много от случаите са изгубили представа за представянето на детето по всички дисциплини и са забравили да играят ролята си на посредници за решаване на проблемите между ученика и другите учители, респективно директора.

Грешна конструкция

Каква, обаче, е основната пречка пред родната образователна система, за да бъде ефективна? Истината е, че тя страда от пороци на конструкцията. В момента постройката на учебния процес в средните училища набляга на зубренето на знания, а не на формирането и насърчаването на самостоятелно мислене у учениците. Т.е. по-високи оценки получават тези от тях, които наизустяват механично учебния материал и го пресъздават директно, без да прилагат творчески подход, който да отразява тяхното мислене и убеждение по поставените въпроси. Публична тайна освен това е, че в родните училища се залага повече на теорията, отколкото на практиката. Ето защо не е случайно, че масата от ученици излизат от училище без много познания или с погрешни формирани модели за показване на знания или за решаване на практически задачи, а на родителите им се налага да плащат допълнителни пари за частни уроци при кандидатстване в университет. Системата се нуждае от рестарт, що се касае до решителното скъсване с този подход. Нужни са мерки за насърчаване на индивидуалното мислене на учениците, като например писане на повече есета по български език и т.н. Друга мярка може да бъде разширяването на комуникацията между учители и ученици по време на преподаване на новите уроци. Не е целесъобразно урокът да протича само с едностранно разказване от учителя на материала, нужна е комуникация с учениците, двустранен диалог под формата на отворени часове, целта на който би била да провери как учащите разбират поднесения им материал, за да могат в крайна сметка да асимилират по-лесно уроците, пречупени през тяхната гледна точка. Разбира се, това става по-лесно при хуманитарните науки, не толкова при точните такива. Но средното ни образование не е и не може да бъде излято като по калъп, то не може да вземе и да наложи шаблона спрямо всички ученици. Индивидуалният подход е много важен, за да култивира за в бъдеще конкуретоспособни и самостоятелно мислещи и готови да вземат решения кадри за всички сфери на обществения живот у нас.

Не по-малко грешна е философията на действащата система, в която се набляга на изучаваните учебни дисциплини с еднаква тежест. По-добре е детето да разбира много добре няколко предмета, отколкото да разбира в по-малка, но недостатъчна степен от всички. Тук е ролята на учителя като психолог – да разбере интереса на ученика към определен предмет и да го насърчи, а по останалите да изисква само минимума от знания. Освен това има предмети с по-важно значение от другите, на които не се набляга в достатъчна степен. Улисани в стремежа учениците да знаят повече чужди езици, техните учители и родители навярно пропускат факта, че много от тях всъщност изостават с грамотността си по български език – пишат 4 и 6 вместо «ч» и «ш», не знаят кога се пише пълен и кратък член, имат беден речник на изразяване и т.н. В допълнение доста подрастващи не знаят основни дати и събития от историята на България, нямат понятие за основни географски обекти в страната, което при всички случаи е по-голям проблем, отколкото непознаването на някоя химическа или математическа формула. Тук именно е ролята на училището и като възпитател, пазител на патриотичното самосъзнание и националната принадлежност, фактори, които могат да спрат процеса на изтичане на интелектуален капитал в чужбина.

Външни фактори

И докато това са основните вътрешни фактори в системата, които влияят зле на качеството на учебния процес, то не липсват и външни причини, които спомагат за настоящото статукво на системата. Един от тях, за съжаление, е агресията на ученици спрямо учители, както и между тях и техни съученици. Ескалиращото в побои напрежение не е овладяно и до този момент. В много училища или липсват подготвени педагози и психолози, които да разговарят с учениците за техните лични и семейни проблеми, или действащите такива изпълняват чисто формално задълженията си. Ако се работи правилно в психологически аспект с учениците, те бъдат разглеждани комплексно като личности със своите особености и проблеми, това би могло не само да тушира в зародиш причините за конфликтите в училище, но и да стимулира подрастващите да показват по-добри резултати в учебния процес. Защото в момента учителите не се чувстват достатъчно защитени от посегателства, от психически и физически тормоз на ученици и родители върху тях, което също натежава при избора им дали да упражняват тази професия, или не.

Родителският фактор също не е без значение. От една страна, не са редки случаите на занижен родителски контрол, който влияе негативно на мотивацията на учениците да гледат съвестно на учебния процес. От друга страна, като отчетлива отрицателна тенденция се очертават намеренията на някои родители да се месят в учебния процес, да парадират с обществено и финансово положение пред учителите, да искат на техните деца да се гледа по специален начин.

Така на практика се получава, че учителите са натоварени със свръхочаквания, над тях тегне изискването за бързи и явни резултати, като често пъти са подложени на натиск от общество, родители, колеги и ученици. При тях налице явно психическо натоварване, очевидно надвишаващо техните възможности и капацитет. В същото време никой, освен собствения им синдикат, не застава на тяхна страна и не проявява заинтересованост към исканията им.

Грешки на държавата

Една от големите вини на централната власт през годините е стремежът училищата да се концентрират в по-големите градове, за сметка на малките такива и селата. Бяха закрити много училища по селата и в малките градове с достатъчен капацитет на ученици и учители под мотото пестена на средства. Така стотици родители на деца с недобро материално положение са принудени да отделят от хляба си за образованието на децата и понякога дори да ги спират от училище поради липса на пари. Квалифицирани учители пък са принудени да сменят местоработата си или да стоят без работа, тъй като съществува риск в по-голямото населено място да липсва щат за учители. В училищата трябва да се влагат средства еднакво, независимо дали се намират в град или село. Там, където това е възможно, трябва да се запази децентрализацията на школата, за да имат всички деца равен достъп до образование.

Другата грешка е сляпото копиране на образци от Западна Европа и механичното им прилагане у нас. Примерът за това е поголовното въвеждане на тестове по много учебни дисциплини, от които не може да се придобие реална представа за знанията на ученика по материята, тъй като в крайна сметка те могат и да налучкат отговорите. Освен това тестът не развива и аналитичното мислене на учениците, изразяването на творческа собствена позиция, а го вкарва в готови шаблони, които няма да му бъдат полезни за в бъдеще през неговия житейски път. Ето защо държавата трябва да има за спешна цел да смени модела на преподаване и да го насочи към по-практични и аналитични варианти, съобразени с местните условия у нас, за да могат да формират комплексни качества у подрастващите и да ги подготвят добре за сложните житейски ребуси, които ги чакат.

Друга грешка на държавата по отношение на гимназиалното образование е закриването на голям брой техникуми, бивши СПТУ-та. Понастоящем, повече от всякога, е необходимо подрастващите да получат професионално образование и да усвоят занаят още със завършването на средното си образование. Култът, който се налага към висшето образование и лесният начин то да се завърши, обръщат социалната пирамида и водят до много безработни висшисти, които от стоят на трудовата борса, вместо да се ползват техните усилия в сектори, където наистина има нужда за това. Неслучайно процентът на завършилите висше образование в страни като Германия, Франция и Великобритания е малък, тъй като там средното образование дава достатъчно висок социален статус, добра професионална реализация и самочувствие на завършилите го като хора за принадлежност към т.нар. средна класа. В никакъв случай не е лошо да има повече езикови гимназии, но без връщането на техникумите и професионалната подготовка в средните училища и без това затормозената ни икономика е обречена на провал.

Решенията

Всички изложени по-горе аргументи правят очевидна нуждата от пренареждане на приоритетите от страна на властимащите у нас. Една държава е толкова по-силна в икономически аспект, колкото повече следства влага в образование. Затова е нужно по-голяма част от бюджета да отива за нуждите на тази сфера. Много се говори за т.нар. децентрализиран бюджет, изразяващ се във възможността директорите на училищата да разполагат с правомощия директно да разпределят как да се харчи определения за повереното им училище бюджет съобразно различните пера. Този подход има и своите негативни страни, но ако бъде въведен, той би спомогнал до голяма степен да се създаде усещането, че парите за образование отиват за най-належащите приоритети, а не се губят някъде по веригата, тъй като никой друг на по-високо ниво в образователната система не е по-запознат от директора с конкретиката на проблемите в неговото школо.

Много важно условие за доброто и качествено средно образование е държавата да привлече кадърните млади хора за тази професия, да създаде условия – финансови, материални и други, за да се убедят те, че наистина си струва начинанието да посяват семето на знанието сред подрастващите. Подобряването на материалната база също ще бъде добър знак за едно ново начало. Защото няма какво да се лъжем, че все още са останали хора, които биха упражнявали учителската професия само като самаряни -мисионери, без да бъдат подпомогнати и осигурени в достатъчна степен от държавата.

Една система от финансови и други бонуси, която да отличава учителите, които се справят най-добре със задълженията си, би могла да свърши добра работа в тази насока. Така например, високи оценки на матурите на учениците на даден учител могат да бъдат основание той да получи по-високо възнаграждение или допълнителни дни платен отпуск от своя работодател. Тази схема би била много по-работещ вариант от този на унифицирането на заплатите на всички даскали. Тя ще стимулира добрите кадри да работят още по-добре, а постигналите незадоволителни резултати при работата си с учениците – да се стремят към усъвършенстване.

Казано метафорично, българският учител в момента е в ролята на Робинзон Крузо от едноименния роман на Даниел Дефо, принуден да оцелява на самотния остров на образованието, който е изпаднал в пълна изолация, без никакви комуникации, без никаква помощ от никъде, оцеляващ по някакъв начин само по интуиция. Само че провизиите на острова свършват, движещата процесите енергия е на изчерпване и оцеляването там е поставено под сериозна въпросителна. Единствено от държавата зависи дали ще протегне ръка към него и ще изпрати спасителния кораб до острова, или ще продължи да го държи в забвение, преграждайки пътя на духовния просперитет на нацията...